Посетители

В момента има 4 посетителя в сайта

Посещения

Брой прегледи на съдържанието : 2941

 

В южните разклонения на Централна Средна гора, сред полубалкански терен със стръмни баири и дълбоки дерета, е разположено село Смилец. Землището му се прорязва от две малки рекички и многобройни потоци. То е в малка открита котловина сред вълнообразно поле, което на юг се слива с Тракийската равнина. Западната граница на землището се мие от буйните води на реката Стрелчанска Луда Яна. Западните, северните и източните възвишения наоколо са верига от многобройни хребети и баири.
Близките нему селища са Дюлево, Стрелча, Кръстевич. Красново, Крушево, Драгомир, Блатница, Цар Асен, Свобода и Попинци. Не са далече и градовете-Панагюрище, Копривщица, Пазарджик и Пловдив. Селото е свързано и с жп линията Пловдив—Панагюрище, и с шосетата Пазарджик-Стрелча-Панагюрище и Стрелча-Копривщица. Оттук сега минават бързи автобуси и удобни влакове.
В старо време връзката с Панагюрище, Копривщица и близките села се осъществява пеша, понякога с коне и с магарета. Връзката с Пловдив и Пазарджик ставала по същия начин- пеша, с коне или с магарета,по лоши и кални пътища
Това скромно и малко средногорско село било много сиромашко. Но населението му било будно и с легендарна история. По сведения от стари хора, по предания от стари времена се знае, че първоначално селцето се е намирало на юг от днешното селище, в местността Юрта, по течението на селската река. Тази река извира от Смилец и тече по направление на селата Блатница, Овчеполци, Голямо Конаре, като близко до Пловдив-именуваща се вече река Потока се влива в Марица.
Единственият белег, свидетелствуващ за това вековно село, са някогашните стари гробища,. Казвали им „турските гробища". По-късно били създадени и други гробища на западния бряг на реката.Викали им „Деянови гробища": може би създадени по верски признак. А и преданието твърди, че селото било разположено по двата бряга на реката сред малката равнина в подножието на баира Бакаджик и се състояло от две махали - североизточна, населена с българи, и югоизточна и западна -с турци. Не е известно откога е кипял живот по тия места. Предполага се, че то е станало още със създаването на славяно-българската държава. Тоест - че Смилец е едно от първите села, основано в района, наследници на старите селища, изчезнали при нашествията на римляни, византийци и пр. А турските заселници в съседната махала вероятно са дошли от Мала Азия и Кавказ нейде около 1396 г. Тогава когато султан Мурад предприел разселването на турци из цяла Тракия и Балканския полуостров.
Както навсякъде по българските земи, така и тук турците се настанили заедно с жестоките си нрави.
От 1934 г. по общодържавното преименуване на селищата е кръстено Смилец - на името на средновековния български владетел Смилец, който бил родом от Тракия и притежавал земи в западния край на Тракийската равнина - някъде на северозапад от град Пазарджик, до река Тополница и село Аканджиево, по-рано - Аканджа. Както се знае от историята, Смилец е бил един от най-видните търновски боляри, царувал в Търново през XIII век, след което престолът му бил наследен от Светослав Тертер.
В същото време преданието говори, че друга част от населението на старото село се оттеглила на юг и създала село Ферезлий, сегашното село Овчеполци - Пазарджишко, на мястото, където някога е имало малко тракийско селище; към югоизточната страна на Коюнтепе, който е краят на разклоненията па Средна гора. Може би има нещо вярно в това предание, защото старите жители на Овчеполци още разправят, че е ставало такова преселване на техните прадеди от някогашното село, съществувало в местността Юрта. А и някои родове от двете села - Смилец и Овчеполци, и днес са с еднакви фамилии като Роглевци, Караджовци, Джингарите и други. Идентични са и старите традиции и навици, бит и култура.
След време турското население от селото също се пръснало: една час по околните турски села, най-вече в село Караплий, сегашното село Цар Асен, а другата създала село Алифаково, намиращо се между селата Овчеполци, Тополи дол, Голямо Конаре и Черногорово. Алифаково било опожарено по време на Априлското въстание от 1876-а и оттогава престанало да съществува. За да остане единствено гордостта, че това село, както се казва, било едно от най-старите български селища в този район.